fbpx
  • Oбразование, изкуство и спорт | Education, arts and sports

Представяме ви един от учителите в клуба ни по изучаване на класическа музика и цигулка.

Казвам се Смиляна Лозанова. Да, знам, името ми е необичайно, но пък запомниш ли ме, трудно ме забравяш.:) Не, не идвам от с. Смилян в Родопите, но винаги сърцето ми е било в планината. Тя ме зарежда, дава ми тишина, когато почивам, и вдъхновение, когато го търся. Всяка птича песен, всеки чан, всеки ромон е музика, а за мен като музикант е много важно да събирам звуци и да обогатявам палитрата си. Това ме прави богата.

С музика се занимавам, откакто се помня. Баба ми беше детска учителка и директор на детска градина и покрай нея и детските плочи знаех безкраен набор от детски песнички, истории и стихчета. Цигулката дойде впоследствие. Първите ми спомени са качена на едно столче в хола вкъщи и погледите на приятелския кръг на моите родители, вперени в мен. Естественият преход бе Музикалното училище в София, от което останаха 12 години прекрасни спомени, споделени и несподелени тайни, дългогодишни приятелства и много музика. След това тръгнах по света, но сърцето ми остана там, на Оборище 5.

Музиката ме научи на всичко – на твърдоглавост, дисциплина, перфекционизъм, логика, воля, навици, последователност, идеализъм. Направи ме цветен човек. Научи ме да изразявам себе си. Вдъхновява ме да вървя напред и да се развивам, да цъфтя, да раждам идеи. Моделите ми за подражание са развиващите се хора, тези, които постоянно търсят нови възможности, нови висоти и не се страхуват да прескочат границите си. В света на музиката това са цигулари като Гил Шахам и Ицхак Пърлман, камерни музиканти като Токио и Кронос квартети, джазмени като Боби Макферин, експериментатори в жанровете като 2Cellos и Игудесман и Джу.

През годините на безкрайно обучение и усъвършенстване минах през различни периоди – на лутане, на търсене, на проблясъци, на радости и разочарования, на изключителни попадения и на време, прекарано в рая. Но едно си остана водещо – да вървя напред, да се доказвам на себе си, с малки крачки да ставам по-добра всеки ден. Като професионалист и човек. Опитът ми е много богат, и от България, и от света. Навън узрях, но през последните близо 4г., прекарани като възвращенец в България, осъзнавам, че имам много какво да предам на родината си. Чрез работата си с деца осъзнавам, че имам огромен багаж, който е време да споделя нататък. Будни и любопитни деца, като тези във Валдорфското училище, има навсякъде, но работата на учителя е да запали искрата. А с музиката, това може да стане от най-ранна детска възраст, защото е универсален език. При нея няма възраст, език или раса. Дори майките, преди да могат да общуват с децата си вербално, използват музика чрез ритъм, интонации и песни.

Музикалното обучение на големия ми син започна още от първия ден, в който дойде вкъщи от болницата. Радиото на вълни преливаше от класическата през джаз до етно станцията, родителите му упражняваха пасажи или правеха спонтанни партита за камерна музика, докато той спеше в съседната стая. След време, поради липса на баби, започна да играе зад сцената или да седи в залата по време на концерти. Детските песнички на минимум две култури неминуемо станаха част от репертоара му, а с детегледачката, моя ученичка по цигулка, гледаха заедно клипчета и концерти на 2Cellos в YouTube. До момента, в който не си поиска виолончело. Сега то седи на стойка в един ъгъл в хола, а той сам посяга към него и дърпа баща си да учат Канона на Пахелбел или теми от Междузвездни войни. Такива са и останалите ми ученици. Времето, прекарано около цигулката, никога не им е достатъчно и винаги са недоволни, че трябва да спрем. Все едно си им отнел шоколада.

На тях пожелавам много радост и вдъхновение, а на себе си – нестихваща енергия, за да продължим заедно да преоткриваме чудесата на музикалния свят и приказките, които ни разказва.


%d блогъра харесват това: